БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК


Иван Вазов


Език свещен на моите деди,

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди,

за радост не – за ядове отровни.


Език прекрасен, кой те не руга

и кой те пощади от хули гадки?

Вслушал ли се е някой досега

в мелодьята на твойте звуци сладки?


Разбра ли някой колко хубост, мощт

се крий в речта ти гъвкава, звънлива –

от руйни тонове какъв разкош,

какъв размах и изразитост жива?


Не, ти падна под общия позор,

охулен, опетнен със думи кални:

и чуждите, и нашите, във хор,

отрекоха те, о, език страдални!


Не си можал да въплътиш във теб

създаньята на творческата мисъл!

И не за песен геният ти слеп –

за груб брътвеж те само бил орисал!


Тъй слушам сè, откак съм на света!

Сè туй ругателство ужасно, модно,

сè тоя отзив, низка клевета,

що слетя всичко мило нам и родно.


Ох, аз ще взема черния ти срам

и той ще стане мойто вдъхновенье,

и в светли звукове ще те предам

на бъдещото бодро поколенье;


Ох, аз ще те обриша от калта

и в твоя чистий блясък ще те покажа,

и с удара на твойта красота

аз хулниците твои ще накажа.


Пловдив, 1883 година
/Вестник Марица