Петър Ненков: Темата за Руско-турската освободителна война преследва българина от най-ранна детска възраст до дълбоки старини

Темата за Руско-турската освободителна война преследва българина от най-ранна детска възраст до дълбоки старини. Затова неслучайно признателния български народ е издигнал на своите освободители, на българските опълченци и на руските войни, стотици паметници по огнените пътища на войната. Това каза за Радио „Фокус“ – Пловдив военният историк Петър Ненков.

По думите му увертюрата към тази жестока война е свързана с разгрома на Априлското въстание от 1876 година и отзвука му в Европа и Русия. „Кръвта на убитите българи по време на въстанията в Батак, Панагюрище, Перущица, Клисура и други селища все още не е попила в земята, когато от Парламента в Париж патриарха на френската литература Виктор Юго се обръща към съвестта на европейските държавници, които час по-скоро трябва да решат наболелия въпрос със съдбата на българите.

По същото време в Лондон и в Берлин се чуват и други гласове. Възмутен от просташкия цинизъм, руският писател Тургенев пише забележителния си памфлет „Крокет в Уиндзор“. Като в апокалиптичен сън се разиграва този крокет в кралския дворец в Бъкингам – вместо топка, по окосената английска морава кралските слуги на кралица Виктория търкалят отрязаните глави на невръстните българчета от Батак.

Думите на Тургенев разтърсват задрямалата съвест на Европа. Ужасяващи репортажи от опожарените и опустошени въстанали селища на журналисти и констатациите на Международната анкетна комисия отекват като страшна детонация и стават причина да се свика Цариградската посланическа конференция. За съжаление, тя завършва с провал“, разказа военният историк. Петър Ненков посочи, че на 24 април 1877-ма година, по нов стил, руският император Александър II издава манифест, с който обявява война на Османската империя. „Руската армия се разделя на две армейски групировки, едната от които е предназначена за водене на бойни действия в Кавказкия фронт, а другата на Балканите. Дунавската армия е тази, която с цената на много кръв и много жертви извоюва редица победи в паметни битки срещу турската армия. Нейните успехи са решаващи за изхода на Руско-турската война от 1877-ма година.

В състава на руската армия се намират и 12 опълченски дружини. Първоначално те са само 6. Руските висши офицери и генерали гледат с пренебрежение към българските опълченци, като смятат, че нямат необходимия боен опит и бойна подготовка, която да им позволи да участват успешно в хода на бойните действия срещу калената в много битки опитна турска армия. Въпреки всичко, благодарение на застъпничеството на опълчението, на ген. Николай Столетов и на други руски офицери, на опълчението е разрешено да вземе участие в бойните действия“, посочи историкът. Петър Ненков посочи, че по-късно в своите спомени руските офицери пишат само суперлативи за българските опълченци и не съжаляват за това свое решение. „Сред командният състав на опълчението има редица млади офицери, които са завършили руски военни учебни заведения и са напуснали своите части, за да постъпят в състава на опълчението.

На 6 май 1877 година, в лагера на руската армия край Плоещ, съветника Пьотр Алабин и кметът на Самара Ефим Кожевников връчват знамето на Трета опълченска дружина с командир подполковник Павел Калитин. Това знаме остава в българската военна история с името Самарското знаме. То е единственото българско бойно знаме, наградено с орден за храброст. То се превръща в еманация на всичко най-свято, най-хубаво, на всичко достойно в хода на бойните действия, които извършват български опълченци – жестоки боеве при Стара Загора, при Плевен, при Шипка, при Шейново“, подчерта Петър Ненков. По думите на военният историк, българското опълчение и руските войни рамо до рамо успяват да покажат високи бойни качества, героизъм мъжество, храброст и да разгромят турските противостоящи армии./Радио Фокус