Режисьорът на Театър без диплома: Моята любов са сцената и Хисар!

Актьорът Стефан Попов е роден в София през 1947 година. Завършва гимназия „Добри Чинтулов” в Сливен, където живее семейството му, след това завършва НАТФИЗ в класа на доайена на българския театър проф. Боян Беновски. Семеен е, има син Благовест. Актьор в Драматичен театър Пловдив.

- Г-н Попов, как се роди любовта и тръпката към театъра?

- Много отдавна беше. Във втори клас имам една детска снимка, където съм играл Димитър Общи и това е много нелепа снимка. То и изпълнението ми е било доста нелепо, след това някъде в 7 клас съм сниман в така наречения пионерски дом, с голямо уважение го казвам, защото в тези читалища и домове имаше кръжоци по актьорско майсторство и други. Тогава се явих на кастинг и ръководителят Тодор Пройков-първият мой учител в театъра, ме взе и започнахме „Приключенията на Чиполино” от Джани Рудари, „Календар за луната” и други пиеси и така до гимназията. В гимназията също имах участие в един театрален състав, но в 4 клас си спомням, че ми дадоха да играя една мечка, защото бях доста пълен. Аз взех палтото на мама, подарено от дядо ми, то беше с дълги косми, беше купено от Виена и го отрязах и получих съответното възнаграждение-сурово наказание от баща ми. Такива жертви съм правил за театъра.

- Кога всъщност решихте, че искате да станете актьор?

- Цял живот съм искал да бъда актьор. Това е най-голямата ми любов. Всички, които се занимават с театър са много щастливи хора. Защото няма по-прекрасна професия. Е, ако беше както в другите страни и нормално заплатена, щяхме да бъдем още по-щастливи. Правени са опити, понеже произхождам от юридическо семейство, дядо ми е юрист, той е бил кмет на град Сливен през 1936-1941 година, да ставам юрист и аз. Абе…за мен се бият четири града. Роден съм в София, корена ми е сливенски, работя в Пловдив и за сега живея в Асеновград. Та, спомням си, че когато не ме приемаха във ВИТИЗ, сегашният НАТФИЗ, баща ми леко ми казваше: „Запиши едно право”. Има случаи в живота ми, в кариерата ми, когато си казвам: ”Ей, какъв добър адвокат или съдия бих бил”. Но от друга страна няма по-прекрасна професия от актьорската. Само актьор съм искал да бъде и слава Богу, че се осъществих на това поприще.

- Какво е усещането да живееш със сбъднатата си мечта?

- Прекрасно е. Представяте ли си колко хора има, които обичат едно, а работят друго. И са нещастни. Много малко хора са осъществили това, което искат да бъдат. И за това тези хора трябва да бъдат щастливи. На мен едно излизане на сцената ми носи много напрежение, едно осъзнаване на ролята е много мъчително, който казва, че всички сме артисти, ми идва да го удавя в капка вода. Защото много трудно се изгражда един образ. А пък ако режисьорът е слаб, тогава си мразиш професията и часовете, и минутите, в които си решил да станеш актьор. Но пък няма нищо по-хубаво от това режисьорът да си знае работата и умело да те насочва. Така добре напоследък имах възможност да работя с един майстор на българския театър-Асен Шопов, а сега в момента работя със сравнително по-млад човек-Петър Карапетков. Той също си знае много добре работата.

- Казахте, ако живеехме в нормална държава. Адския труд, който актьорът полага всеки ден, това, което се случва зад кулисите, го знаят само актьорите. Сигурно много ви радват аплодисментите на публиката, но не ви ли обижда финансовото измерение на труда ви? Визирам не само вас, актьорите, но изобщо културата в България?

- Ами то няма оправия. Какво да ни обижда? Културата в нашата страна е много ощетена от тази гледна точка. Когато няма достатъчно финансови средства…Казано е: „Това, което се прави с пари, за да стане качествено, се прави с много пари. Не случайно навсякъде почти по света изкарват много пари театрите. Изкарват ги с добри представления. Не може да се дават пари за слаба постановка. Когато се играе 4,5,8 пъти, но с делегираните бюджети, които влязоха преди 10 години, ние трябваше да правим големи компромиси. Трябваше да вкараме простия човек в залата, защото в министерството на културата отиват не нашите творчески постижения, а отива процента от продадени билети. Което е ужасяващо като факт. Но къде да ходим, какво да правим? Ние разполагаме само с българското слово? На кой да го предложим? Другите си имат съответните драматургии. Категоричен съм, че трябва да преобладава художествената част, а не да човъркаш един човек под лъжичката, само и само да се засмее и да влезе в залата. Още повече давам пример с тези мечки -така се наричат хората, които идват от София и покрай просташките си предавания са станали много популярни, които се разхождат из България да събират публика. Ние имаме чудесни изпълнения, които поради съответните мечки, не вървят.

- С какво ще запомните първата си професионална роля и коя беше тя?

- Тъй като не ме приемаха във ВИТИЗ, дълго време не ме приемаха, а петата година ме приеха, отидох стажант актьор. Те във ВИТИЗ се отчаяха, какво ли са си казали: „Тоя е неспасяем, няма отърване от него”. На пределната граница, на 25 години ме приеха. Но преди това отидох като стажант-актьор в Монтана, тогава беше Михайловград. Спомням си, че играх едно вестникарче. Но във втората роля помня, че играх Павлий от „Боряна”, за което имам и национална награда.

- Вие сте известно име сред българските актьорски среди. Коя роля ви изстреля на върха, кога нашумя името Стефан Попов?

- Аз не съм нашумял актьор. В професионалните среди да, но иначе не. Обичам да си гледам съвестно работата и това прави добро впечатление на професионалистите. Но голям отзвук получих, когато за първи път на пазарджишка сцена изиграх Стефан Стамболов. Стефан Стамболов беше в пиесата „Олимпий или реквием за приятеля”. Когато Стамболов след няколко компромиса спрямо Олимпий Панов казва „Е не мога повече” и го изпраща на смърт е страшен момент. Това е голяма драма, една от големите трагедии на Стамболов. Прекрасно представление, даже и до сега има хора като ме видят и казват: „Ей, Стамболов минава”. Много се гордея с това. Вторият Стамболов го изиграх вече в телевизионния театър „Часът на моето убийство”. Великолепен материал на Христо Даскалови режисьора Николай Георгиев. Третият Стамболов изиграх при Асен Шопов- „Величието и падението на Стефан Стамболов” от Стефан Цанев. Имах щастието да се докосна до този голям, страхотен и единствен политик в истинския смисъл на думата, който поставя България в правилните коловози.. Голямо щастие беше.

- Има ли роля, която все още мечтаете да изиграете?

- Много са. Меркуцио исках много да изиграя от „Ромео и Жулиета”. Не ми се случи. Исках Ричард Трети много да изиграя, не ми се случи. Мечтаех да изиграя Калигула на Албер Камю. С режисьора проф. Здравко Митков в Пазарджик пребиваваме в един апартамент. И той ще поставя „Ромео и Жулиета”. Аз се надявам да играя Меркуцио, ама много се надявам. Излезе разпределението, в което аз бях бащата на Жулиета. Много хубав образ стана между другото. Но ми беше ми много мъчно, сълзите ми бяха на носа. Един ден започнахме доста организирано да изразходваме свободното време. На мен ми стана лошо, отидох в театъра да се наплискам с вода, срещам Здравко Митков. Аз му казах тогава: „Ти уби в мене една мечта, да убиеш мечта е страшно. Така исках да изиграя Меркуцио, а ти ми даде една роличка-Капулети”. Той ме попита: „С какво мога да компенсирам”. Отговорих му тогава, че може да компенсира само с „Калигула”. На другата година ме покани за Стефан Стамболов в „Олимпий или реквием за приятеля”.

- Има ли малки и големи роли в театъра?

- Да, категорично. Но човек трябва да си знае мястото. Това дето Станиславски го е казал, че няма малки и големи роли, лично аз не го вярвам. Има много големи, средни и малки роли. Малките роли понякога спасяват повече от големите. Но най-важното е, че всеки трябва да си знае мястото, което за сега не го виждам. Има актьори за средни роли, за малки и за големи роли.

- Отдадохте се няколко пъти на киното. Това взаимна любов ли беше или театърът ви е по-скъп?

- Моят професор казваше, че киното е една мършава клонка от вечното дърво на театъра. Аз не съм много съгласен с това, в киното трябва да си майстор, да си техничар. В киното имаш право, в добрите продукции, на два дубала и край. Продължаваш напред. Трябва в тези два дубала да направиш това, което се очаква от теб. Но там има технически средства, които могат да компенсират. Докато в театъра няма такива средства. Процесът, който е по-дълъг, трябва да го изиграеш наистина майсторски. Аз в киното имах щастието да играя големия полицай Гешев в „Шменти капели”, легендарна фигура в българския политически живот. Иначе играх в сериала „Църква за вълци”, в „7 часа разлика”, адвоката на Милото. Напоследък нещо киното не се обажда, но може би е време вече да не ми се обажда…

- Разкажете за работата в Драматичен театър Пловдив?

Това е най-стария театър в България. Прекрасен е. Щастлив съм, че останах в Пловдив. Навремето получих няколко покани от София, но тогава исках да отида в Театъра на армията. Сега вече и в него нямам желание да ходя. Останах в Пловдивския театър, защото това е най-стария театър, както ви казах и продължава да прави смели и хубави постановки. Плюс това атмосферата в Пловдив е прекрасна- и творческа, и житейска.

- Вие преподавате и на студенти от Пловдивсикия университет, талантливи ли са вашите наследници?

- Да, щастлив съм, че доцент Иван Налбантов ме покани да преподавам там. Иначе студентите са много талантливи. Тъжното е, че навремето, когато ние излизахме от института, имахме работа. Отивахме по разпределение където и да е, а сега тези млади хора завършват, театрите са препълнени, в голямата си част са свински черва. Започва се-аз ще взема този, защото е човек на оня. И за голямо съжаление тези деца нямат избор. Моля се аз като някакъв професионалист, да се помъча някъде да ги насоча. Те остават почти на улицата, когато завършат. А много талантливи деца има, и са обречени. Те не завършват актьорско майсторство просто така, между другото. Те са истински таланти. Но в нашата страна не е достатъчно да си само добър. Има много компоненти-благословия на съдбата, късмет, много труд. Има и други възможности за реализация, но не искам да говоря за тях. Животът на актрисата в българския театър е много сложен. Мъжете по-лесно се справяме, но актрисата, ако знаете колко компромиси трябва да прави, не можете да си представите.

- Повече от 30 години вие имате още една голяма любов - самодейният „Театър без диплома” в курортния град Хисар. Как успявате, наред с всичките си други ангажименти, да режисирате три десетилетия и този състав. Как се случи тази втора ваша магия, както вие се изразявате?

- Не голяма, това е огромна моя любов. Това е магия. Имаше един доста тежък период в живота ми. Виждам тогава един сериозен човек, секретарят на читалището в Хисар Георги Топузлийски. Той и сега е секретар и играе в театъра. Беше облечен като Дзержински - с едно дълго черно кожено манто. Покани ме да продължа традицията в Хисар, където едно време е имало театър в читалището. Спомням си, че тогава отидохме там двама колеги. Единият се отказа, защото работата е много. Аз се влюбих в хората, в града. И от тогава теглим кръста заедно. Винаги го казвам на хората. В Хисар има актьори, незавършили НАТФИЗ, но не мога да ги нарека самодейци. Има актьори и съставът е на такова високо ниво. Тези актьори надвишават 90% от професионалните актьори в българските театри

- Как издържате след вашите репетиции в Пловдивския театър, след лекциите със студентите, вечер да отидете в Хисар и да режисирате „Театър без диплома”?

- Не, аз питам те как издържат. Те идват от работа, някои работят в Пловдив, бързат, радват се. Аз им се извинявам, че идват от Пловдив, но те ми отговарят, че са щастливи, че могат да се докоснат до изкуството, да забравят за ежедневието. Какво по-хубаво от това.

- И заради всеотдайната си работа в Хисар са ви направили почетен гражданин на града?

- О, това е голяма гордост. Аз нося с чест това звание почетен гражданин на Хисар. Имах и привилегии, които разказвам с чувство за хумор. Те са, доколкото тогава разбрах да ходиш безплатно в обществена баня, такава няма, нали ги затвориха, да ходиш в обществена тоалетна, такава няма, да пътуваш в обществен транспорт, такъв не ползвам. Сега в Хисар поставяме нова пиеса-„Една калория нежност” на отишлия си за съжаление наскоро Георги Данаилов. Премиерата ще е в края на май, началото на юни.

- Когато сутрин се събудите каква е първата ви мисъл?

- Дали ще мога на другата сутрин да се събудя. Много ме е страх от смъртта. И това е нормално нещо, човешко. Напоследък съм очевидец на болезнени преживявания на възрастни хора и се моля да не ми е случват подобни неща. Мечтая да умра на сцената.

- Какво репетирате в момента в Драматичен театър Пловдив?

- Благодаря за въпроса. В момента с Асен Шопов привършихме „Да се провреш под дъгата” на Георги Марков. Каня интелигентния, умния, сърцатия зрител да дойде да го гледа това представление, защото е много съкровено. А сега Петър Карапетков донесе една пиеса от Америка, която се казва „Ана в тропиците”. Пиесата има награда „Пулицър. Това е най-високата американска награда за изключителни творчески постижения. Прекрасна е. Такова нещо нито съм предполагал, че може да се напише, нито съм гледал, че може да се реализира, дано стане.

- Магия ли е театъра?

- Огромна, бяла магия. И като излезеш пред прожекторите магията става още по-голяма.

Интервю на Красимира Гешева