Пътят на Апостола на свободата в селата Маджере (Бегунци) и Богаз (Пролом), Карловско

Комитетската мрежа, изградена от Васил Левски, обхваща множество градове и села, сред които Маджере и Богаз, Карловско.

Недостигът на документални извори се запълва от спомени и предания за онова величаво време, записани от родолюбиви местни учители, за да се помни от поколенията героизмът на предците ни. Не се наблюдава противоречие в данните, съдържащи се в тези не особено надеждни източници. Разбира се, не може да се очаква те да дават точен ориентир за времето на описаните събития. Затова пък имената на участниците в тях са конкретни и напълно съвпадат при различните информатори.

Единственото свидетелство за посещение на Апостола в с. Маджере е записаната сметка в личния му бележник: „5 м[арт 1872] въ Маджери испроводяк 3:30 една котiя съ огледало [0]:30”

Иван Унджиев очертава маршрута му, който минава през селото:

„На 29 февруари [1872 г.] Апостолът напуска Пазарджик и отива в Пловдив. От 2 до 7 март обикаля Карлово и следните села: Чарпалий, Чукурлий, Маджери, ... и на 9 март пристига в Чирпан.”

В Маджере е роден и създава семейство Ганю Николов Ганевски, който се преселва в Карлово и е наричан Маджереца - един от учредителите на карловския революционен комитет. Домът му остава в историята като една от „тайните къщи” на Апостола в града. Най-вероятно именно Ганю Николов Маджереца свързва Левски със своя родственик Христо Николов Ганевски и с други маджерци, на които може да се довери за народното дело. Изнесените по-нататък данни са предимно от личния архив на учителя Марин Ненов.

Левски идва за първи път сам и създава в къщата на Христо Ганевски таен революционен комитет, в който се включва и синът му Никола, Гънчо Неделчев, Петър Матов Арабаджов и други. Заседанието завършва с полагането на клетва. Тайни сбирки на комитета са провеждани и в Нечината къща. В нея се намира т. н. „сабя", за която вече няколко поколения нейни стопани твърдят, че е оставена от Дякона. Това е поясен нож каракулак, добре запазен, с надпис върху металната част „1846” или „1876”. Последните две цифри се различават съществено от първите две. Вероятно са изсечени по различно време.

Наред със създаване на комитета в селото Апостола пита дали може да се свърже със село Мраченик. Отговарят му, че може и му посочват един човек с прякор Кинкъра. Той пита какъв човек е. Христо Ганевски споменава, че обича да си попийва. Левски казва, че ще е опасен за комитета.

При второто си посещение в селото Апостола е заедно с Димитър Общи, като карат каруца с грънци, а под тях – пушки. Общи се връща в Карлово, а Левски заминава за Мраченик. При следващо идване на Левски властите са уведомени и селото е основно претърсено. Той предлага на стопанката да го скрие в кацата със сланина, която турците отминават с отвращение. Следват и други огледи на селото, съпроводени с разпити и жестоки изтезания. Гънчо Неделчев, който е и кмет на селото, е откаран в гората и окачен на бесило, но нищо не издава. Друг път той е сложен на сечника (дръвника), озвереният турчин вдига секирата, но в този момент дотичва жената на кмета с петте им деца и сърцераздирателно изпищява. Палачът сваля секирата. И този път властите нищо не узнават.

Плодовете от великото дело на Апостола съзряват след няколко години. Двама братя постъпват в българското опълчение. Петко Илиев Лилов Комитски (1846-1932) е ранен в боевете при Шейново на 28 декември 1877 г. Награден е със Знака за отличие на Военния орден „Свети Георги” 4. Семейството му съхранява ордени и юбилейна сребърна чаша с позлата. Тодор Илиев (1844-1926) участва в Сръбско-турската война 1876 г. Записан е в БО във 2 дружина, 2 рота.

През „Страшното” два пъти село Маджере е разграбвано и опожарявано. Ангел Палазов е заклан. Ще си позволя да предам разказа на моя дядо, чийто корен е от селото: Цялото семейство се грабнало да бяга към гората. Неговата прабаба Мария била възрастна и щяла да забави близките си, затова настояла да остане. Скрила се в листника на двора. Когато опасността преминала, младите се прибрали в дома си и я заварили заклана до листника. Много семейства от селото поемат към Калофер, Тъжа, преминават Балкана и се установяват в с. Острец.

Село Богаз по време на Второто българско царство и на османското владичество е войнишко село. До около 1920 г. личат руините на сградата, наричана „Вардата”, приютявала стражниците, контролиращи преминаването на пътници през пролома на р. Стряма по пътя, свързващ Пловдив с Казанлък. Оттук идва и името на селото – Боаз – Богаз – Пролом.

Наню Ганчев Стефанов – учител и краевед, съученик на Иван Унджиев в Казанлъшкото педагогическо училище, автор на непубликуваната „История на село Пролом от основаването му до 1967 г.” разказва:

„Апостолът бил в село Маджери. Революционният комитет бил свикан на тайно заседание. Недоброжелател съобщил на турците в село Омарбас. Читаците се впуснали към Маджери и го обсадили. Комитетските членове се измъкнали и изпокрили. Левски се отправил към южния край на селото и поел към нашето село. Турците са по дирите му на не повече от двеста метра. Той е вече до селския дол, потулил се зад дебелата, хралупата върба, която и аз помня.

На брега селянин вози кола, натоварена със снопи. Видял беглеца и гонителите, смушкал единия вол, колата се катурила и заприщила пътя. Турците достигат до него. Хващат го, повалят го и почват да го налагат с вилите и гребачите. Пристигнали други селяни и за да го отърват, казали на турците, че е луд. Те го оставили и хукнали да гонят Левски. Стигат и те до дола и питат друг наш съселянин.

- Хей, гяур! Не видя ли из кой път хвана един харсъзин, баш комита?

Селянинът посочил към Поповата улица и уверено завикал:

- Тук, агалар, тук. Из тая улица хвана...”

Турците изхвръкнали на горния край на селото и се огледали. От Апостола няма никаква диря. А той завил към селския мегдан и потънал в къщата на баба Рада Баракова. Наричат я проломската баба Тонка.

Помня я. Тя беше вече към осемдесетгодишна, но с крепко телосложение, ниска на ръст, с кръгло, набръчкано, чернооко лице, с разорано от редки бръчки чело и с живи, пронизващи, добродушни очи.”

Внучката на Рада Баракова – Тина, споделя:

„Мама [Въла] не един път ми е разказвала, че е видяла Левски. Когато Левски ходел по селата, мама е била на 6-7 години. Еднаж пред тяхната къща се спрял млад и хубав човек с бял кон. Гледала го и добре го запомнила мама. Тя чула, че много хора тихо говорели: ”Този, този е Левски.”

Ненка Симеонова разказва: „Левски тръгнал от Маджери към Богаз и отседнал у баба Рада. Но издайник от село Омарбас го предал на турците. И те тръгнали да го уловят. Левски облякъл дрехите на баба Рада, взел метла и започнал да мете мегдана. В това време минали османлиите и го попитали дали не е минал някакъв мъж. Той посочил към Кочмаларе и продължил да мете. Те отминали, а той се преоблякъл и тръгнал към Войнягово.”

Тодор Енчев твърди, че в Богаза е създаден от Васил Левски революционен комитет, в който членуват учителите Иван Станев Барутчийски – Даскала и Гена Баракова, която ушива знаме на комитета. За участието им в подготовката на Априлското въстание са арестувани и откарани в пловдивската тъмница, където Гена е заедно с Райна Попгеоргиева.

Иван Даскалов свидетелства: „Нашата къща е била посещавана от четници и войводи. Дядо ми е разправял, че Левски не един път е бил у дома.

Прадядо Станю бил личен приятел с Георги Бенковски, когото познавал от пътуванията си в столицата като търговец на добитък. Когато Волов и Бенковски посетили селото и възстановили местния революционен комитет, отседнали в къщата му. Той подарил на Бенковски силен и красив кон, оборудван със седло и юзди. С него Бенковски предвождал Хвърковатата чета.

Дядо разказваше: Един есенен неделен ден Бенковски дойде у дома. Беше както винаги строг, сякаш недоволен и дори нещо сърдит. След гощавката се оттеглихме в одаята. Той веднага започна: „Слушай, даскале, хора, хора трябват за делото! И то не какви да е хора, а преди всичко млади и здрави, да могат да издържат и на студ и на вятър, и на глад и на жажда и други лишения. При това трябва да са смели и предвидливи, за да може да излезе делото на успешен край.”

- Малко ни е селото, войводо. И хората ни са малко.

- Малко ли? Добре, днес ще ги огледаме.

След пладне започна селското хоро. Бенковски бе около тридесетгодишен левент и хубавец мъж с обло полурусо лице и с шапка прилична на фес. Над живите му черни очи са извити сключените му гайтан вежди. В погледът му се таи недоволство и омраза, които го правят буен и сприхав. Под обтегнатите му чисти, салтанатлии дрехи личи здрава и набита мъжка снага... Аз се заприказвах с някои селяни, за да се покажа спокоен, а Бенковски оглежда младите мъже. Всички са на ръст дребни, слаби. Лицата им повехнали. Дрехите износени. Целият им вид е окаян.

- Даскале, кой е тоя? - тихо подпитват някои селяни.

- Търговец на овни – отговарям високо, за да чуят всички, - та ако някой има овни за продаване да се обади.

Бенковски все още гледа. Сякаш че нещо мери, съобразява, заклати недоволно глава и ми каза:

- Много ви са слаби овните, даскале, много. Но макар и такива, ще гледам да вкарам няколко в моята кошара.

После двамата на коне стигнахме в Маджери. Спряхме се край хорото и той пак заоглежда ергените, които тук по му харесаха.

- Даскале, в това село има хубави пръчове.

Тук се разделихме. Бенковски, съпроводен от друг доверен комитетски човек, замина по други села.”

Д. Страшимиров в своята „История на Априлското въстание” отбелязва, че в протокола (попаднал по-късно в турски ръце, преведен на френски език и представен пред съдебната комисия в Пловдив) от заседанието от 17 април 1876 г., станало в Панагюрище под председателството на Г. Бенковски, е записано: „Жителите от селата Маджари и Богазлари са длъжни да отидат в Калофер за да запазят прохода”. На бунтовниците от тези две села е поставена отговорна задача – охраната на важен стратегически пункт – Стражата. Такова доверие се гласува само на добре изпитани и подготвени хора.

От Богаз излиза един опълченец - Христо Илиев Кунчев Комитата (1850-1932). След Освобождението живее в с. Горни Омарбас (Горни Домлян).

По време на Страшното селото е изгорено от черкези и башибозук на 18 юли. Повечето от хората намират спасение в с. Богдан, в троянските села, в горите. Няколко души от Енчовските, Пешеви и Дачкови са избити в селото, а Петко Мисов и двамата му братя - в Пловдив.

След края на войната оцелелите се връщат в родното си село и с неимоверни усилия въздигат своите домове, църквата и училището, за да започнат нов живот в освободеното отечество.

Едва ли изнесените тук сведения отговарят в детайли на историческата истина. Известно е, че ако няма митове около една личност или събитие, то те не са достатъчно значими. Сигурно е, че хората от тези карловски селца израстват с идеите на Апостола и дават своя принос за Априлското въстание и Освобождението на България.

Благодаря сърдечно за съдействието на Светла Ненова, Петко Комитов, Донка Ганевска, Петко, Недка и Иван Таслакови, Петър Георгиев; Елка и Тодор Енчеви, Надежда Йорданова, Надежда Стефанова, Петя Цолева, Христина Велева.

Надежда Петрова/уредник – завеждащ библиотека на НМ"Васил Левски"-Карлово/

/Снимка1:Знамето на панагюрските въстаници с лозунга „Свобода или смьрть“-източник bg.wikipedia.org/