По време на „Страшното“ животът в Карлово напълно замира

Денят 20 юли 1877 г. е най-злокобната и трагична дата в историята на Карловския край. На този ден над града ляга зловещата сянка на кървавия турски ятаган.

На 20 юли Страшното започва. Не остава къща неограбена и непочернена, а жените са насилвани скотски. В Карлово черкезите и башибозукът съсичат всичко живо, което се изпречи на пътя им, разбиват врати и влизат в къщи, дюкяни и църкви където грабят пари, стоки, покъщина и дори черковна утвар.

Надявайки се на закрила от Бога и разчитайки, че османлиите не ще посмеят да прекрачат прага на храма “Свети Николай”, в него се укриват много жени, мъже и деца, но всички са изклани брутално. Плячката е натоварена на коли и изнесена от Карлово в съседните турски села.

За броени седмици е заклано и избесено почти цялото мъжко население на града. В безчинствата и гаврите на турците над нещастните българи им партнират местните евреи. Стотици мъченици са завързани, като добичета с въжена и откарани в Пловдив, където са хвърлени в тесните и влажни килии на Таш капия и други зандани и подложени на неописуеми гаври и мъчения.

По бързата процедура, с формално издадени присъди турският съд осъжда на смърт видните карловски граждани Матю Тантилов (баща на бъдещия генерал Петър Тантилов), д-р Киро Попов, иконом Христо Попвасилев, Бочо Загорски и много други.

По време на Страшното, чийто ужаси продължават близо 6 месеца останалите живи карловци оскотяват от преживения ужас и страх. Всеки ден шайки пияни черкези и башибозуци грабят, убиват и насилват, а пиянските им оргии нямат край. Животът в града напълно замира. Мъртвите не се опяват, камбаните на църквите не бият, новородените не се кръщават .

Всички се крият по мази и тавани и чакат мракът на нощта поне малко, за да си отдъхнат. Нощем никой от българите не смее да пали огън, за да не привлича погледа на аскера, който лагерува край града. Когато майките разбират че турците имат намерение да изколят всички жители на града от мъжки пол, обличат момченцата си с фусти, за да ги спасят.

В църквата “Свети Николай” аскерът и башибозукът в сляпата си ярост прострелват иконите и избождат очите на светците, разпиляват реликвите и опустошават класното училище, намиращо се в съседство (днес Градския исторически музей).

Когато на Берлинския конгрес на Великите сили, ревизирал клаузите на Сан Стефанския мирен договор от 3 март 1878 г., се предлага Южна България отново да бъде върната под властта на султана и в градовете и да се настанят турски войски, 800 карловски вдовици пишат протестно писмо до представителите на Международната комисия в Пловдив да дойдат в града им, за да видят жестокостите на онова управление, което искат пак върнат в земите им. Те се заклеват, че турските войски, могат да дойдат, единствено ако минат през техните трупове.

През 1907 г. тържествено е открит паметникът на Васил Левски в родния му град. В знак на почит към паметта на загиналите през Страшното, имената им са изписани със златни букви върху неговите страни.

Днес за този страшен период, облян в кръв и сълзи, период на нечувани страдания и мъки ни напомня каменният кръст, издигнат в църквата “Свети Николай” върху общия гроб, в който почиват тленните останки на стотици карловци, избити през Освободителната война.

Този паметен знак ни напомня за онези мъченици, които имаха само една вина – обичаха свободата.

Автор: доц. д-р Петър Ненков