Навършват се 100 години от смъртта на отец Манол Коларов, съратник на Васил Левски

Отец Манол Коларов, съратник на Васил Левски, е роден на 20 октомври 1843 г. в с. Мурсалково (днешно Спасово, Чирпанско). Рожденото му име е Манол Минков Коларов. Той е председател на основания през 1872 г. революционен комитет в родното му село. По негово искане съселяните му се заклеват за участие в Старозагорското въстание от 1875 г., което е известно в историята ни като неуспяло. Отец Манол е изтезаван в Чирпан и Стара Загора. Той е одрински заточеник. Участва заедно със Захари Стоянов и Иван Андонов в подготовката за всенародно дело – Съединението 1885 г.

След Освобождението се заселва в Пловдив и служи до смъртта си в храм „Св. Иван Рилски” в Каршияка. Умира на 12 октомври 1918 година в града под тепетата. Остава известен с дейността си като учител и свещеник. През 1993 г. ул. „Малоша” в Пловдив бе преименувана на ул.“Поп Манол“.

Днес родословното дърво на поп Манол наброява над 150 наследници, от които внуците му са вече покойници.

Тленните останки на наследодателя на рода се намират в двора на църквата „Св.Иван Рилски” в Пловдив, където на 13 октомври т.г. ще се отслужи заукопойна молитва от 11 часа. Върху надгробната плоча се чете текста:

БУДИЛ В ТЪМНОТО РОБСТВО НАРОДНИЯ ДУХ ЗА ПРОСВЕТА.

УЧИТЕЛ. СТРАДАЛЕЦ. РАТНИК НА НАРОДНАТА СВОБОДА.

45 ГОДИНИ ТОЙ СЛУЖИ НА БОГА

И С ЖИВО СЛОВО ПРОСЛАВЯШЕ НЕГОВИТЕ ИСТИНИ И ПРАВДА.

Светла памет и мир на праха му, казваме днес неговите правнуци.

В КЕРВАНА НА ОКОВАНИТЕ

„В най-жалко и окаяно положение от затворниците

бяха свещениците: боси, без килимявки. Брадите,

дългите коси на тия свещеници бяха насилствено

всекидневно скубани, а дрехите разкъсвани. Нито

следа не бе останала от свещеническия им сан…

Чул с конски фъшкии поставяха върху главите.

Иван Андонов – старото издание на

„Спомените”, втора част, стр. 14 и 30.

Бавно напредва кервана от оковани

за мъка и гавра мъже бити и в рани.

Одрин далеч е, за тамошната тъмница

читак разпасан ги рита, кара добитък.

За кашмер е сторил поп Манола, брадата

проскубал, а на главата – за срам на сана –

конска торба фъшкии лицето му мие.

Килимявка за подигравка. С бич бие.

-Папаз, за бунт подсторваш раята, така ли?!

Ребрата ти счупвам в тия вехти парцали.

- До века рая не робува – рече Манола,

брадата му бяла беше отново набола.

И продължи, втренчил очи:”Служа на Бога,

водя хора достойни да мрат за свобода.

С най-светите думи – отвърна той тихо –„кле ни

Апостол над кръста, с камата. В съзаклятие…”

-Сус бе, керата – развика се гневно палача –

от уста зъби ще вадя!... Усмири стадото!

-Нямам четирийсет години – изхрачи се –

косата окапа, но пак за камата, все някога.

Бавно напредва кервана на окованите.

Пътят осеян е с кости. Одрин не е Нирвана.

На устни безкръвни все беззвучна молитва.

-Кога, боже, ще съмне? Надежда ли литна?

-Тя иде, свободата, Маноле, повярвай! –

шепне му Дякона, пригласят му мъртвите.

Още една крачка за напъна…От теглото

вековно да избавим децата си!

Автор: Румяна Шопова – член на Съюза на независимите български писатели

/Снимка 1: „Из спомените ми от турско време. Част 1-2: Съединението“ с автор Иван Андонов /второ фототипно издание, АИ“Проф.Марин Дринов“, София 1995г./